Спомням
си градината с розите от поемата "Бърнт Нортън" на Т.С.
Елиът. Там един дрозд води лирическия герой по пътека сред храстите, зад които
се чуват смеховете на невидими деца – призраците на изгубеното детство, изгубения рай. Следват редовете:
Върви, върви, върви — каза птицата. —
Родът човешки не понася твърде
много реалност.
Ние вървим напред през
живота хипнотизирани от мечтите си, без да си даваме сметка, че животът е само
това, което става сега и тук.
И бъдещето и миналото са илюзия.
Ние преследваме мечтите
си цял живот, но с остаряването, с отслабването на умствения поглед мечтите
започват да избледняват пред нас, да губят силата си. Затова пък спомените стават все
по-важни и мотивиращи.
Все повече ни се иска да се върнем назад, в райската градина на изгубеното
детство. Какво сме пропуснали?...
В "Дневник"
беше
публикувана една статия на големия фантаст Айзък
Азимов от 1964 година, в която той си представя как ще изглежда
Световно изложение организирано през 2014. Какви ще бъдат техническите
нововъведения, направени от хората в това далечно бъдеще време...Бъдещето на Азимов е дошло... Е,
и? Живеем ли наистина днес в младежките мечти на писателя? Сбъднали ли са се те? Или светът
се е развил в някаква съвсем друга посока?
Честно казано, визията
на Азимов за „светлото
бъдеще“ на света ми
прозвуча доста разочароващо. Направо депресиращо. Не защото не се е сбъднала. В
някои отношения въображението на големия фантаст го е водило в правилната
посока. В други се е оказало слабо. Постигнато е повече. Или е постигнато нещо съвсем друго.
Но всичко в представите
на Азимов от 1964 изглежда днес като прашен, остарял модел на мечтите ни, които дори
да са се сбъднали, отдавна са изгубило смисъла си.
Като гипсов модел на
космически кораб за пътуване до Луната, както са си го представяли дядовците ни през 1950-те. Или като гипсов
модел за статуя на Ленин, който
величествено сочи към светлото комунистическо бъдеще – в центъра на Перник, да кажем. Като
модернистичен архитектурен проект на Льо Кюрбюзие, превърнал се в тъжна,
вмирисана на яхния и мухъл люлинска панелка.
Винаги ли така става с
мечтите ни? Подиграва ли се животът с мечтателите?
Всички тези коли, дето
се движат 30 сантиметра над магистралата във визията на Азимов за бъдещето,
звучат доста детински днес. И безинтересно. И ние сме рисували такива неща в
ученическите си тетрадки. Сега
те могат да ни въздействат само като възбуждат носталгична усмивка. Мечтата е станала спомен за изгубеното
щастливо детство, за времето на големите мечти... Винаги ли изгубеното изглежда по-красиво
от намереното?
Светът най-често отива
в посока различна от тази, която сме предвиждали. Това, което е изглеждало
най-важната ни
цел вчера, се
е оказало незначително
днес. Не че не се е сбъднало. Просто е престанало да има такова значение. Посоката на движение някак се е изместила. Не е тази, която
са сочили статуите от миналото.
Май единствено
компютрите, плоските екрани и "безкабелната" комуникация от визията
на американския фантаст са факт, който донякъде ни вълнува все още и днес, 50 години по-късно... Но компютрите и
интернет промениха и променят живота по един неочакван и непредвидим дори и в момента
начин. Азимов говори само за видимото, външното – плосък екран или куб с триизмерни образи. А
всъщност начинът ни на живот и мислене се изменят фундаментално благодарение на
интернет – този алтернативен
свят, тази
протеза на световната памет.
(Дали интернет не
заменя бавно мозъка на остарялото и склерозиращо човечество? Ще станем ли
излишни на компютрите в един момент?
Ще ни захвърлят ли те на бунището?)
Други неща хич, ама хич
не са се променили от 1964 година насам. Повечето хора живеят и до днес в
същата, та дори и
в
много по-ранна епоха на
цивилизацията. Световното гето днес е може би по-мизерно и
безпросветно, отколкото е било преди 50 години. Или поне така изглежда, защото най-богатите са станали още
по-богати, а най-бедните – относително по-бедни. И много повече. Сякаш са
изпуснали влака и ние, които сме вътре (ако сме вътре), ги виждаме как се отдалечават
назад.
В началото на новия век
написах романа "2084-а". В него светът е разделен на Световен град,
където живеят богатите, вече станали физически безсмъртни. Те са убедени, че живеят в Рая, след края на света. Невидима електронна
стена ги отделя от другия свят, света на прокълнатите, смъртните, които продължават
да живеят в каменната епоха. Проблемът е, че физически безсмъртните всъщност не
са спасили душите си, а са духовно мъртви. Те са органични и вечни, но бездушни като найлонови торбички,
летящи във вятъра... Десет години по-късно излезе филмът
"Дилъри на време", в който се развива горе-долу същата идея, но като
трилър – в гетото времето ти изтича и умираш, бориш се на живот и смърт, за да
се сдобиеш с още време...
Как ли ще
изглежда светът след още 50 години?
Как ще изглежда
България тогава ( ако я има)?
Ще бъдем ли все още най-нещастната нация на света? Ще се оплакват ли децата ни
като нас, че прекалено дълго е продължил българският "преход"? И те ли ще се събират да викат
"червени боклуци" и "мафия" пред Народното събрание,
обградено от кордони полиция – както
ние миналата
година и както
беше преди 25 години? Или ще пращат свои
холограми да вършат тази
общественополезна работа вместо тях, докато те се
прозяват в леглото си, в лабиринтите на някаква триизмерна, благоуханна и светла електронна игра...
Важно е да не
забравяме, че животът е само
това, което е сега и тук. Важно е да живеем в света, сега и тук, а не само да мечтаем
за него.
Възможно ли е мечта и реалност
да бъдат
едно?
Веднъж гледах по
телевизията интервю, в което журналистка попита Далай Лама кога е бил
най-щастлив. Той се замисли за момент и с детска усмивка й каза: "Ето
сега, в този момент."
Ако не сме щастливи сега и тук – никога няма да бъдем. Ако не сме свободни сега и тук – никога няма да
бъдем. Ако не се освободим от робското си мислене сега и тук – винаги ще бъдем
роби. Или на другите, или на предразсъдъците си. Ако не обичаме никого и нищо в този момент – никога
няма да обичаме.
Първата част на
"Бърнт Нортън" на Елиът завършва така:
Миналото време и бъдещето време,
което е могло да бъде и което е,
сочат към един и същи край — все в настоящето.
Няма коментари:
Публикуване на коментар