събота, 22 март 2014 г.

КОГА И КАК ЩЕ СПРЕ ДА СЕ ВЪРТИ КОЛЕЛОТО НА ИСТОРИЯТА?

„Колелото на историята се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма ...“
 Георги Димитров


Гледам новата анимирана карта на Европа за последните хиляда години. Под звуците на драматична музика, държавите като шарени локви набъбват и намаляват, явяват се други локви, някои стари преливат в езера или съвсем пресъхват ... Не е имало мир през тези хиляда години. Никога досега в историята на Европа  не е имало мир. А сега мирът продължава вече 70 години почти в цялия континент. Изключение правят Кавказ и Западните Балкани. След последната гореща Световна война и след страховете от ядрена катастрофа по време на Студената, европейците най-после разбраха, че от войната в днешните й потенциални мащаби губят всички – и победените и победителите.
Връщам се към интерактивната карта и към цялото безбрежно море от информация в интернет. Колко лесно е вече да се учи история! Кликваме и научаваме, дори виждаме в картинк. Но знаем ли историята по-добре от преди? Взимаме ли си поуки от историята?  Помним ли реалните факти?  Или сме оставили помненето на компютрите и живеем в някаква виртуална утопия, или фантазии за изгубено величие?
         На тази забързана карта, в която годините са секунди (а не са ли те наистина секунди от гледна точка на вечността?) ще видим колко нетрайни са били всички държавни граници и колко несигурни и безпредметни са всички исторически претенции.  Можем да видим например, дори без да сме чели история, че Крим е бил татарски до 18 век, т.е. до времето на Паисий Хилендарски и Джордж Вашингтон. Паисий и Вашингтон са почти връстници, впрочем, а Нютон би мигъл да им е дядо ... Също така Данте Алигиери би могъл да е дядо на Крали Марко ... Украйна пък е била полска до 17 век. Косово става сръбско през 13 век, през 14 век – и Македония. Малко по-късно всички ние, водилите кървави войни един с друг балкански съседи и роднини, с нашите пулсиращи късно-средновековни локви, влизаме в големия гьол на Османската империя.
Историко-идеологическите въпроси  за това кой кога е имал "златен век" или "робство" не се приемат така болезнено на Запад, както тук, на Балканите. Историческите претенции винаги са нещо много опасно. Винаги някой е бил някъде преди нас или по-дълго от нас и също има претенции. И с кого от вчера можем да се утъждествим „ние“ от днес?
Трябва да познаваме историята, но е бсурдно и опасно да мечтаем за "златното минало" и  да го превръщаме в политически аргумент с цел нови промени на държавни граници. В реалният свят тези промени далеч не са толкова симпатични и безболезнени, колкото на анимираната карта. 
След хилядолетия на пулсиращи кървави локви, най-после имаме мир в Европа.  В Европейския съюз няма граници, макар че държавите са суверенни и с равно право на глас в конфедерацията. Да се сравнява тази ситуация с присъединяване към някаква „чужда“ империя е абсурдно. Целта на Съюза е точно обратната – да няма повече имперски амбиции и войни на нашия континент.
В модерно време, след Просвещението, държавите в Европа се оформят като национални на етнически прицип. Тези модерни държави (но модерността е вече в миналото) създадоха свои ретроспективни идеологии. Гледаха назад – ликовете на героите, царете и „родните“ светци започнаха да окрасяват националните знамена, печати и монети.
Говорим за националните идеологии в едноетничните европейски държави. Те са ретроспективни идеологии, обърнати назад към историята. През Средните векове религията е била държавната идеология в Европа. Тя е наднационална и проспективна – обърната е към бъдещето. Страшният съд е в бъдещето, както и вечният живот на душата. 
През деветнадесети век, по време на и след индустриалната революция, се раждат и две модерни проспективни, гледащи напред идеологии: американската мечта и комунистическата мечта. (Национал-социализмът съчетава проспективно и ретроспективно, но по същество там също има идея за някакъв колективен земен рай за нацията, подобен на комунистическия.) Само една от тези атеистични идеологии успя да създаде нова нация: американската. 
Какво е „американската мечта“?  Тя е вярата, че със собствени усилия, независимо от своя класов, религиозен или семеен произход, човек може да постигне материално благоденствие и лично щастие. Америка е създадена от имигранти от Европа. Всеки пришелец е вярвал, че има шанса с много труд да спечели пари, да си построи дом някъде в необятния нов свят, да започне живота си отначало. Американскта мечта е европейска. Тя е силно индивидуалистична.
Но, може би и поради това, че всеки в Америка е бил пришелец (освен индианците), на базата на тази проспективна идеология се е създала една нова мултиетническа нация. (Трябва да се подчертае, че в Америка нищо не пречи да бъдеш едновременно български, италиански, или руски патриот, но същевременно и американски патриот. Това не е парадоксалнов Америка. Нацията там не е етнос.)
В Съветският съюз и в Югославия желаното претопяване на националностите, създаването на нова съветска или югославска нация не се получи. Напротив, с края на комунистическата власт, скелетите от миналото, скрити в гардероба, оживяха. Старите ретроспективни, националистически идеологии се възродиха, затракаха кости и оръжия. Нова нация не се получи нито в Югославия, нито в Съветския съюз.
Сега Путин иска да възроди имперската руска идеология и да замени с нея съветската идеология, която се провали. Но ретроспективните имперски идеологии нямат бъдеще в днешния глобален свят.
Да не говорим за това, че Русия днес, като световна империя, не е достатъчно ефективна икономически и не е привлекателна за никого. Хората масово емигрирар във Вашингтон, Лондон, Париж, Берлин. Не се забелязва обаче имиграционна вълна към Москва. Дори самите московски олигарси пращат децата си в ненавижданите от тях Западни страни, с които твърдят , че имат „цивилизационен“ проблем. Там пращат и парите си.
         Проектираният от Путин Евразийски съюз няма ясна и убедителна идеология. Какво свързва Русия, Беларус и Казахстан, освен, че  са били заедно в руската национална империя и после в съветската империя? Какво цивилизационно ново ни предлагат те? Власт на олигархията вместо власт на свободния капитал? Едно време ни казваха в училище, че колелото на историята щяло да продължи да се върти до окончателната победа на Комунизма. Но накъде ще се завърти колелото на Евразийската история, ако изобщо се завърти? Явно не към Европа. В Пхенян ли ще спре?
Европа има общ културен гръбнак, общо културно наследство, идващо от Древна Гърципя и Библейска Палестина, минаващо през Средновековието, Ренесанса, индустриалната революция, демократичните революции и идеята за обществен договор.
Но какъв е проспективния елемент в идеологията на новата обединена Европа? Накъде вървим? Одата на радостта ни въодушевява и ценностите на демокрацията ни обединяват. Но „европейската мечта“, мечтата за Европейски съединени щати, е по-малко индивидуалистична и по-бюрократична от американската мечта. Донякъде мечтата за Европейския съюз прилича на комунистическата.
         Парадоксално е, че всъщност комунистическият идеал за социално справедливо консуматорско общество, където никой не гладува, където обществените интереси са над личните,където има държавни регулации в икономиката, прогресивни данъци и равенство пред закона – този социален идеал днес е по-реален в Европейския съюз, отколкото някога е бил в Съветския съюз.
А Москва и цялата бивша съветска територия, макар и още управлявана от останките от комунистическа номенклатура се оказва територия, доминирана от мощна олигархия и корупция, нерадостна размирна територия. Там има огромна пропаст между богати и бедни. Там личната свобода на хората е силно ограничена и вече няма дори идеологически претенции за някакво равноправие. Има само имперски претенции.
Как може един убеден социалист да се кланя на Путин, за когото се знае, че е между най-богатите хора в света? Как може един социалист да работи за олигархия или да бъде част от олигархията, която държи народа си в състояние на крепостническа нищета и безпросветност? Как може това да се харесва на един истински социалист? Или идеологията е само маска за баламосване на електората?
Ако погледнем в политическото задкулисие, което всъщност е икономическо, ще разберем изключителната нервност на Путин, която го накара да вземе със сила Крим. Това беше голяма грешка. Присъединяването на Крим поставя Путин в пълна международна изолация.
Какво може да предложи Русия на световния пазар освен газ и петрол? В нашия съвременен свят не просто интересът, но петролът и газът клатят феса. Путин е нервен, защото с развитието на добива на шистов газ Америка изпреварва Русия по производство, а вероятн скоро ще я изпревари и по износ на газ. САЩ планират да бъдат сред водещите енергийни доставчици наред със Саудитска Арабия през 2020 година.Ето защо в Москва се възражда реториката от времето на Студената война, където чичо Сам (днес чичо Сорос) е най-големия световен злодей, който дърпа конците на всички протести срещу олигархията – в Киев, в Москва или в София.
Но със своите непремерени действия в Крим, Путин се постави в изолация и ако това продължи, може  дори да загуби пазарите си в Европа, от които всъщност руската икономика зависи повече, отколкото европейската. Страхът от Русия само ще ускори диверсификацията на енергийния внос в Европа. Дано товца да стане по-скоро и у нас.
В малко по-далечна перспектива обаче, възобновяемата енергия (от вятър, слънце и т.н.) ще измести невъзобновяемата (от изкопаеми горива). Това ще обезсмисли днешните газови и петролни световни войни.
Върви ли светът към световно обединение, към световен мир и благоденствие? Или колелото на историята ще спре да се върти в буквалния смисъл и човешката цивилизация просто ще свърши? Има сериозни опасения, че с пренаселението, унищожаването на природата и консумацията на повече ресурси, отколкото могат да се създадат, с разширяването на пропастта между бедни и богати, краят може да е близо. Успели ли сме вече да освиним напълно Земята и да я направим неизползваема без още да го осъзнаваме?
И ако има възможност за нова общочовешка мечта, подобна на американската, дали това не е марсианската мечта? Мечтата, че ще можем да избягаме от себе си на друга планета?
Мисля, че по-важно е да не губим вярата си в безсмъртието на душата. Тази вяра не е нито политическа, нито историческа. Тя е лична. Но без нея всичко друго е само игра, която рано или късно ще свърши.



Няма коментари:

Публикуване на коментар