четвъртък, 2 октомври 2014 г.

ЛИДЕРИ, КОНФОРМИСТИ И СВОБОДНИ ХОРА (в междучовешките и в международните отношенния)

http://www.dnevnik.bg/izbori2014/2014/10/02/2390823_lideri_konformisti_i_svobodni_hora/


1.

Системата "either my way or the highway!" - или по моя път, или си хващай пътя!  – води винаги до задънена улица в междучовешките (както и в международните) отношения. И понеже на земята вече няма достатъчно място всеки да си върви по своя собствен път без да се съобразява с другите, понеже пътищата ни неизбежно се пресичат, тази безкомпромистност в общуването с другите често води не просто до задънена улица, а до война.

Ако човек иска да се изолира от света, да живее като отшелник в себе си и да върви по вътрешния си път – би могъл да го направи навсякъдедори и в тълпата на площада, без да пречи на другите. Тези, които съумяват да правят това, да следват неотклонно въртешния си път дори и в най-тежки условия, като същевеременно не пречат на другите, са може би най-съвършените хора.

Но ако безкомпромисността води до задънена улица или до война, води ли до нещо по-добро конформизмът в обществото? Конформистът не е отшелник, който следва вътрешния си път. Той има нужда да живее в света. Но няма свой собствен път, а следва силния на деня. Има силни, харизматични лидери, които изпитват нужда да се изявяват в обществото, да бъдат водачи на другите. Комформистите ( а те винаги са мнозинството)  следват тях – единиците, силните лидери. Конформистите се влияят от общественото мнение и най-често приемат за свой водач този, когото приема мнозинството около тях. Конформистът и водачът не могат да съществуват един без друг.

Но ако конформистите последват някой вироглав и безкомпромисен водач, който върви през света с мотото „или по моя път, или си хващай пътя!“,  рано или късно и те, обикновените хора,  ще трябва щат-не щат да влезат във война и да се сражава за своя водач.

Конформистите, които харесват Путин, сега го възхваляват за агресивните му действия спрямо Украина. Ако обаче започнат да пристигат масово ковчезите, ще продължават ли да го възхваляват? В Америка спряха да възхваляват Джордж Буш – младши, когато започнаха да идват ковчезите от Ирак. А в началото на войната той имаше изключително висок рейтинг. Както Путин след кримската авнтюра. (Разбира се, правейки тази аналогия, трябва да направим и уговорката, че Америка не е завладявала и присъединявала чужди територии при военната си намеса в Близкия Изток.)

2.

Хората могат да бъдат конформисти или водачи, както в обществено-политическия, така и в личния си живот.

Има трагични характери, които не са водачи, но в личния си живот упорито  следват максимата „или по моя път или си хващай пътя!“ А нямат качествата да показват пътя на другия, на партньора си. Рано или късно такива хора влизат в разрушителен и саморазрушителен конфликт с партньора си. Или просто си остават сами, защото никой не може да ги следва без път.  Сам и опустошен вътрешно остава и конформистът, който е следвал неразумен „водач“ в интимните си отношения. Водач, който не познава пътя, или постоянно сменя посоката, но иска да води. Разбира се, често един послушен конформист и един разумен водач намират трайна любовна хармония в отношенията си. Защото се нуждаят един от друг.

Но най-щастлива би била една двойка от свободни хора, в която всеки от двамата партньори може и да ръководи, когато наистина може да ръководи, и да се подчинява, когато другият знае по-добре пътя; двойка, в която и двамата са толерантни един към другия, и водени и водачи. Това е нещо като постоянен танц, при който партньорите са в хармония, усещат се перфектно, влезли са в ритъм. За съжаление съвършено танцуващите двойки са рядкост.

3.

В обществените отношения такова хармонично общество без авторитарни лидери и без покорни конформисти, общество на свободни хора, е демокрацията. Но демокрацията е нещо много крехко и нетрайно. И хората, които са вътрешно свободни – без комплекси и предразсъдъци, способни да постигат целите си, но и да слушат другите, или да бъдат толерантни към тях – са малцинство. Русо казва в „Обществения договор“:  „Ако имаше народ от богове, тяхното управление би било демокрацията. Такова съвършено управление не е за хора.“

Демокрация, в една или друга форма, е имало много рядко и за много кратко в човешката история. Но това са били най-цветущи общества – като Атина в класическа Древна Гърция, някои ренесансови италиански републики, както и съвременното Западно общество.

Съвременната демокрация е представителна. И няма как да бъде друга. Не може като в древна Атина всички свободни мъже да се събират на агората и да решават заедно съдбините на полиса. Тогава свободните мъже в града са били не толкова много. А жените и робите не са участвали в тази "патриархална демокрация".

В големите модерни държави демокрацията неминуемо трябва да е представителна. ( Освен по време на избори и референдуми, когато всички пълнолетни хора гласуват.) Не е възможно всички хора в една многомилионна държава по цял ден да стоят на един площад, та дори и да е електронния площад, и да правят закони, без да си гледат собствената работа.  Но те могат да пратят свои представители в законодателния орган. И да участват в гражданското общество.

Лошото е, че демокрацията е нещо много крехко и капризно. Постоянно трябва да се полива и обгрижва.  Модерната западна демокрация, демокрацията на 20-ти век, често се е проваляла: или поради икономическа слабост и корупция – и тогава народът започва да мечтае за лидер с твърда ръка, за  диктатор; или (както се опасявам, че става сега) демокрацията се опорочава поради икономическо окрупняване и монополизъм. Големите пари, влиянието на могъщите монополите върху валстта я правят недемократична – политиците започват да служат не на избирателя, а на този, който им плаща кампанията. Получава се и унификация на пазаря, когато една компания владе съответния бранш. Монополизмът в глобалния свят унищожава самия дух на класическия капитализъм и демокрацията: свободния пазар, многобразието, правото на избор, свободата на индивида да бъде различен.

Но освен модерната демокрация, 20-ти век ни донесе и двете големи тоталитарни идеологии, които се опитаха да апроприират както държавние институции, така й бизнеса, и дори властта на религията в обществото. В тоталитарните държави всичко е под властта на един фюрер, или дуче, на един велик народен вожд, или един генерален секретар, издигнат не от народа, а от хунтата наречена Политбюро. Тоталитаризмите на двайсти век – фашизма и комунизма – бяха форми на един секуларен фундаментализъм. Един народ, една партия, един фюрер. И една идеология – национална, или класово-партина – със статута на религия, която има и своята Инквизиция.

И тук се връщаме към темата за вироглавия себичен лидер, който действа на принципа „или по моя път, или си хващай пътя!“ Малоумници като Ким III в Корея или лидерите на талибаните, или водачът на новата т. нар. „Ислямска държава“, не искам и да знам как му е името, малоумници, които  управляват нормалните свободни хора чрез страх и терор, със сечене на ръце и глави, със забрана да се слуша музика и обличане в бурки; или (като Ким III) управляват на раменете на вече подготвена от татко и дядо военна диктатура, не могат да управляват големи територии за дълго. Не са достатъчно харизматични. Ако отпадне страха от терора, или ако диктаторът се разсее за момент и изпусне юздите, подчинените му просто ще се разбяга от него, или ще го убият.

Много по-опасни са харизматичните и интелигентни ( или изглеждащи интелигентни  в началото) диктатори като Ленин, Сталин, Мусолини и Хитлер. От тази категория изглежда е, или иска да бъде, и Путин. Все пак се надявам, че няма да се стигне доТрета световна война и Путин да завърши кариерата си на лидер с причиняване на национална катастрофа  –  като Хитлер или Милошчевич. Нито, като Сталин, ще причини смъртта или страданията на десетки милиони и трайното морално осaкатяване на нацията си.

Има разбира се и харизматични лидери, които са положителни герои в историята. Има ги и в демократичните общества и до днес – Чърчил, дьо Гол, Рейгън, Тачър, Клинтън, Меркел.

Но както казва Йосиф Бродски в една реч пред американски абсолвенти през годините на Студената война, Злото никога не идва при нас, за да ни се представи с думите „Здравейте, аз съм Злото!“ Злото увлича хората, ползва менталността на тълпата, която може да линчува, да прави политически или етнически прочиствания, да върши зверства, които никой индивид сам не би могъл, дори не би поискал, ако не е психопат, да извърши. Злото обича големите групи. В политиката то ни увлича с лизунги за социална справедливост,  справедливо наказание на престъпниците, възход на нацията, всенародно щастие. Злото не идва да ни се представи като това, което е. Затова, казва Бродски, трябва внимателно да прегледаме и собствения си гардероб за дрехи, които могат да станат на Злото.

4.

Капитализмът има своят сериозен проблем – окрупняването и монополизма, които ограничават свободата на индивида да избира и опорочават демокрацията.  Европейският съюз, при цялото си богатсво, хармония, мир, грижа за нуждаещите се – също има своят сериозен проблем. Това е тромавостта, раздутата бюрокрация, бавното вземане на решения.

Но за нас, като най-бедната и нестабилна страна в Европейския съюз, при това бивша комунистическа страна, най-голямото външно зло, най-голямата заплаха е харизматичният лидер на Русия Владимир Путин. Путин има имперска идеология, както и големи умения във воденето на хибридна война – с оръжия, с газово кранче, със създаване и корумпиране на олигархия в съседни държави, за да бъдат държани тези държави в зависимост.

Ние сме достатъчно близо до Путин ( чрез връзките с Русия), имаме достатъчно корумпирана олигархия, която е и в енергийни и  в стари политически зависимости от Москва още от съветско време. Така че Путин е голямото външно зло за нас. Вътрешното зло, разбира се, е родната ни алчна олигархия и повсеместната корупция в държавата. И най-вече липсата на работеща съдебна система. Тези, които би трябвало да лекуват болната държава, се оказват част от болестта.

За нас Европейският съюз няма алтернатива. И вярвам че мнозинството българи си дават сметка за това.

5.

 Най-доброто управление след изборите в неделя би било стабилна дясно-центриска коалиция. Коалиция от двама партньори – Герб и Реформаторския блок, която разполага с голямо мнозинство. Една проевропейска коалиция, която има волята и силата да се заеме незабавно с реформи: първо – реформа в правосъдието, второ – реформа в енергетиката, трето и четвърто – реформа в образованието и в здравеопазването.Това са огромни, трудни задачи, отлагани и затлачвани вече четвърт век.

Реформаторскит  блок е интересно за България политическо явление. Той не е лидерска партия. Той е нещо по-демократично и плуралистично – като самия Европейски съюз. Или като гражданското общество, което протестираше срещу олигархията миналата година на площада. Дано Блокът да оцелeе и след изборите!  Дано отделните лидери в него да не се подадат на самолюбието, да не се хванат за гушите, каквито ехидни очаквания имат мнозина. Чрез вътрешни боричкания, силно подпомагани и отвън, чрез политическо издребняване, се самоуби Синята коалиция миналата година, а преди това и старото СДС от 1990-те.

Винаги има опасност харизматичния лидер да се главозамае и да подкара държавата през просото. Но има и светли примери за силни и успешни лидери. Да вземем например Стефан Самболов.

Мнозинството хора са конформисти, а демокрацията е управление на мнозинството хора. Каквото е мнозинството – такава е и демокрацията. Свободните хора, тези полубогове (според Русо), за които, нормалното управление е директната демокрация, винаги са били малцинство. Затова властта на мнозинството, ако няма строга законност в държавата, рискува да се изроди в политическа чалга с кебапчета и хаос. Или в някакъв ксенофобско-болшевишки марш към самоунищожението.

В този смисъл, ако алтернативата е хаосът, ако нямамe достатъчно свободни хора, които могат да се самоорганизират, по-добре е да имаме един добър харизматичен лидер, когото конформистите да харесват и следват. Но ще е още по-добре, ако той има коалиционен партньор, изпълняващ ролята на реформаторски коректив.


Няма коментари:

Публикуване на коментар